Не е лесно
Едва
от три месеца живея в Дания…
До
скоро мисълта за Родината пълнеше очите
ми със сълзи. Копнеех за красивата ни
природа, за по-топлия климат, за малките
улички и хората, с които имах приказка
на всеки ъгъл. Липсваха ми приятелите,
които ме познаваха толкова добре, че
можеше да напишат книга за живота ми.
Липсваха
ми определени места и емоциите, които
свързвах с тях.
Липсваше
ми всичко, което под една или друга
форма изпълваше ежедневието и душата
ми с усещане за принадлежност, любов и
смисъл. Но в един момент желанието за
по-достоен и спокоен живот надделя над
всичко, което имах. И трябваше да започна
отначало, напускайки зоната си на
комфорт и всичко, което познавах. Всичко,
към което принадлежах и… принадлежеше
на мен
Напуснах
България, но България не напускаше мен.
Нужни
ми бяха около три месеца, за да се
прокрадне в съзнанието ми идеята да
остана тук постоянно. България ме
предаде. Разочарова близките ми,
приятелите ми и семейството ми. Ще отнеме
бъдещето и на моите деца, така както
отне моето.
Патриотизмът
и родолюбието ми няма да нахранят
семейството ми, нито да му осигурят
елементарно спокойствие, с което да
живеем хармонично. В държава, в която
на първо място хората се борят за
физическото си оцеляване, духовната
храна е нещо, чието значение се размива
във битова клоака.
Няма
да се подчиня и примиря с мизерията,
която се е вкоренила в тази, иначе красива
страна. Няма да рискувам бъдещето на
децата си и своето, в името на любовта
към България. Няма да подчиня живота си
да се боря ежедневно с вятърни мелници.
Нито да пилея време в опити да преглътна
тази болезнена действителност. Няма да
позволя на системата ни да ме асимилира,
да ме изцеди и …изхвърли на боклука.
Ще
живея там, където се чувствам преди
всичко Човек. Там, където грижата за
хората и тяхното физическо и психическо
съществуване е с Приоритет. Там, където
казаната дума е мяра за чест и достойнство.
Там, където не смачкват и не потискат
тези, които искат нещо повече от живота
си. Там, където е много по-трудно, но си
заслужава всяко усилие.
Там,
където с даденото обещание започва и
самото изпълнение. Където нещата се
довеждат до край. Където няма многоточие,
а резултати. Всъщност там, където имаш
шанса да живееш, а не просто да съществуваш.
Обичам
те, Родино, но ще те предам, защото това,
което ми предлагаш ме опустошава всеки
ден. Оковава ме и ме наранява.
Обичам
те, Българийо, но повече обичам
перспективата за нормално бъдеще!
И
тук се разминаваме.
Автор:
Боряна Енчева
Източник:
ДунавМост
Няма коментари:
Публикуване на коментар