Търсене в този блог

понеделник, 29 май 2017 г.

В Ирландия

Пътепис!
ДО БЕЛФАСТ И ОБРАТНО
с Дамски вокален ансамбъл „АГАПЕ“
…“Да пътуваш, означава да живееш!“
Ханс Кристиян Андерсен
НАЧАЛО!
Има пътувания, които никога не избледняват от спомените ми, като моето първо пътуване за запад до Франция през 1982 г., а и последвалите ги след това над 40 пътувания по света. Магията им се крие в поредното попълване на сетивата и ума ми със случки и емоции. Но пътуванията ми като танцьор и ръководител с танцьорите и певиците от ансамбъл „Перник“ при Дома на миньорите и енергетиците град Перник винаги са оставяли голям отпечатък в мен и защото са се случвали по-различни неща: емоциите и преживяванията, очите ти се насищат с различни картини от страни, фестивали и концерти, които се проектират трайно в съзнанието ми, а обонянието ми открива аромати които събуждат неподозирани инстинкти.
В живота си днес никога не съм готов за това което ми предстои. Вечно съм на кръстопът, на къде и с кого да поема сега? Всяко пътуване и всеки път е един истински мой, предстоящ! Може би изглеждам странно, но това съм аз – желая да опознавам нови страни, да преживея и да се впусна в емоционални изживявания с нови, непознати хора. Да, предпочитам това, отколкото да стоя с приятели на кафе и минерална вода в задимените кафенета и ресторанти. А между временно махалото на часовника неуморимо отмерва времето, отнема секунди от живота ми, слага старчески бръчки на лицето ми. Русолявата ми коса посребря - безмилостно и неумолимо. Но въпреки това обичам да пътувам, да откривам нови места и култури. Живота ми премина на „колела“/автобус, влак, лека кола, самолет, кораб/. Такъв живот ми допада. Никога не си представям, че мога да го заменя – защото свободата която имам се оказа много ценна за мен. Нуждата от нещо ново, нещо различно, нещо достатъчно предизвикателно, винаги е стояла на преден план. С интерес съм очаквал събитията които ще се случат по време на дадено пътуване, които ще ме разтърсят и очароват. Затова много, много не се замислям за последствията. Живея за мига, днес и сега. Защото в края на краищата, те ме поддържат жив и значим. А това, не е малко.
Забързаното ни ежедневие, постоянните ни ангажименти и недостатъчните финанси са едни от главните причини много хора да се отказват от пътувания по различни поводи и дестинации по света. Но участниците като мен в различните форми на любителското художествено творчество /в т.н. художествената самодейност/ са по-различни. Те, освен че са влюбени в изкуството, което творят, обичат да пътуват и да показват своето изкуство по света – било по фестивали, концерти или пътуване със своите близки и познати.

= 2 =
В края на 2016 г. си мислех, че съм приключил с големите пътувания по света като участник, ръководител или съпровождащ различни любителски формации за традиционен фолклор и съвременно изкуство по фестивали, конкурси, концертни турнета и празници свързани с културата. Да, ама – не!, както казваше известният журналист Петко Бочаров.
През месец януари тази година ми се обади г-жа Бойка Огнянова, диригент на Дамски вокален ансамбъл „АГАПЕ“ при НЧ „Миньор-2005 г.“ град Перник и ме покани отново да споделя пътуване с тях. Много е важно да знаеш, кой си и къде си и да правиш разлика между това да присъстваш някъде и това да си поканен на това място. А това означава, че правиш нещо, че оставяш следа…Естествено, тази покана ме зарадва и за пореден път се уверих, че за хората съм нещо и все още съм нужен. Този път им предстоеше едно концертно турне – участия във великденските хорови празници в град Белфаст-Северна Ирландия, по покана на Асоциацията на българите „БАНИ“ в Северна Ирландия с председател г-н Деян Станчев и с голямото съдействие на нашата съгражданка Илиана Илиева.
Планирането и осъществяването на едно международно участие си е сериозна и много отговорна задача. Много често то е съпроводена е с редица спънки от всякакъв характер, като се започне от: кой може да пътува и може ли финансово да си го позволи и издържи? Отдавна вече държавата не подпомага такива пътувания, всеки си плаща. Следват множество преписки по служебна кореспонденция и телефонни разговори, свързани със самото пътуване, настаняване и най-вече подбора на репертоар и изготвяне на няколко програми за различните концертни изяви. И тук идва един от най-съществените моменти на едно пътуване – превоза. В случая избор на авиокомпания, цена на билетите и евентуално спонсорство… Всичко това е много трудоемка и отговорна задача за институциите организиращи тази международна изява – от една страна на диригентката и ръководството на читалището и от друга на българската Асоциация на българите живеещи в Белфаст, Северна Ирландия. Но както обикновено става в живота, интересните неща се случват случайно, но пък за сметка на това в последният момент… А до последния момент цените на билетите на избраната авиокомпания „РАЙАН-ЕЪР“ постоянно варираха нагоре-надолу, състава на хористките до последния момент се уточняваше, а репетициите ставаха все по-тежки и напрегнати. Но, всичко това остана зад гърба ни. И настъпи деня на нашето отпътуване.

ПОЛЕТ НАД ЕВРОПА!
…“Най-вълнуващите спомени се раждат от приключенията…“

Интересен факт е, че колкото и да си пътувал, все има неща които се случват за първи път. През живота си не съм преживявал толкова много строги гранични проверки: първоначално преминаваш през няколко документални проверки и стигаш до най-емоционалното - сваляне на връхните дрехи, събуване на обувки, сваляне на колани и тиранти, разопаковане на личен багаж и ръчни чанти, изхвърляне на бутилките с вода и сандвичи, вадене на мобилни устройства и т.н. Но пък всичко това е и за нашето спокойно пътуване, така и трябва. Никой не се сърдеше, не роптаеше. След всичките гранични емоции и ранния час на тръгване от Перник /03.15 ч./ умората започва да надделява и ти се иска да седнеш и да заспиш. Но на нас ни предстоеше дълъг полет до гр.Дъблин- Република Ирландия.
= 3 =

Полетът от София до Дъблин със самолета продължи около три часа и четиридесет минути. Като всяка нискотарифна компания в самолета не се предлагат безплатна храна и напитки. Затова пък изборът на такива, които може да се закупят на борда, не е малък. Цените обаче са стресиращо високи.
Пътуването не ме отегчаваше. Първоначалното повдигнато настроение и възбуденост постепенно отстъпваше и преминаваше. Умората от ранното ставане, емоциите от граничните проверки започна да ни застига и много от пътниците се предадоха на съня. Имах късмета да седна на прекрасно място до прозореца, откъдето можех да гледам под нас. А пред мен се разкриваше изключителна гледка. Виждах безкрайната шир, частично замръзналите полета, по които яркото бяло се преливаше с разлятото нефтено зелено на полята, обградени от кафявите петна на горите, през които криволичеха лентите на преминаващите реки.
Да видиш какъв е животът отгоре, гледайки света от високо, се изпълвам с възхищение и преклонение пред необятната природа, а това е много вълнуващо преживяване. Тук на високото се чувстваш в друго измерение, където облаците са в стихията си – танцуват около нас нагоре-надолу, прегрупирайки се като в танцова фигура „облачен формейшън“ от спортните танци – ту перести, ту кълбести, ту обгръщайки самолета ни, искрящи и примамливи. Това е великолепна гледка, да се чувстваш нависоко, докоснат само от облаците и лъчите на изгряващото слънце, прелитайки над поля, долини и планини излъчващи величие. Всичко това е около нас. А величествените облаци сякаш са на една ръка разстояние. В такъв момент осъзнаваш колко малък си и проблемите ти някак се сливат и изчезват в небето. Затова преживяванията са за момента, за деня, защото никога няма да има други такива. А облаци продължаваха да ни обгръщат и не искаха да ни пускат. На моменти под нас облачната пелена се беше разпростряла навсякъде. Нашето пътуване бе озарено от утрините лъчи на изгряващото пролетно слънце. Това бе полет, посрещайки изгрева, спокоен като този на орела в хармония с величието на пробуждащата се природа. А новия ден, надявам се да бъде изпълнен с много емоции и нови преживявания. Летяхме на 13 км. височина. Сънят ме застигна и аз престанах да се съпротивлявам. Отдадох му се и се отпуснах на седалката.
В спомени от предишни пътувания и дрямка, не усетих кога минаха тези часове във въздуха. Започнахме да се спускаме, тъй като наближавахме Дъблин. Стюардесата отново ни прикани да закопчаем коланите. След няколко кръжения и захождания кацнахме. Хората в самолета започнаха да ръкопляскат на пилотите и стюардесите за успешния полет.
Дъблин ни посрещна със синьо небе и слънчев ден. Просто да не повярваш, че за няколко часа си прекосил Европа, летял си над Атлантическия океан и си се приземил в северната част на остров Великобритания или както тук го наричат „Голямото кралство“.
Проверката мина бързо, само на личните карти/задгранични паспорти/. Отправихме се към изхода. Но, за да стигнем до там се оказа, че трябва да прекосим цялото летище на подвижната ескалаторна пешеходна пътека. Отстрани на стените по край нас преминаваха огромни цветни фотоси с най-забележителните места в Дъблин и Република Ирландия.

= 4 =

ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ ОТ ДЪБЛИН!

…“Ако ти се случи нещо хубаво, пътувай, за да го отпразнуваш.
Ако ти се случи нещо лошо, пътувай за да го забравиш.
Ако нищо не ти се случва – пътувай, за да ти се случи!“…

Най-сетне се озовахме на изхода пред летището. Автобусната спирка бе от ляво, но там от организаторите не ни чакаше никой. Помощ ни оказаха българи перничани, които бяха с нас в самолета и пътуваха също за Белфаст, но тях ги чакаха с кола. По-голямата сестра на Мария, Магдалена и съпруга й Савко, които от десетилетия живеят в Белфаст също се отзоваха на помощ и набързо ни упътиха и ни показаха кой автобус да вземем. Наредихме се на дългата опашка от чакащи, но след пет минути шофьорът излезе и каза, че повече места няма. Тук разпоредбите се спазват стриктно, в автобусите не се разрешава да пътуват правостоящи пътници... Трябваше да отидем на рецепцията и да си закупим билети за следващите автобуси. Десислава и Зорница които изпълняваха и функциите на преводачи, се осведомиха, че автобусите са на всеки кръгъл час. Но се оказа, че за следващите два автобуса в 10 и в 11 часа, билетите са продадени. Услужливата администраторка, като ни видя, че сме чужденци, излезе и ни каза да отидем от другата страна на автогарата и да проверим дали от другите фирми обслужващи тази линия, имат свободни места. Надявахме се тук да имаме по-голям шанс. Отидохме и зачакахме на спирката. След около час пристигна автобуса. Настанихме се. Той бе с шестдесет места, различен от нашите. Разгеле, най-после тръгнахме.
Все още е сравнително рано, часовата разлика тук е от два часа. Едва започващият ден бе една кипяща обстановка от забързани за работа или разхождащи кучетата си хора. Претъпканите улици с автобуси, леки коли и хора, различната големина и архитектура на сградите, начина и различния стил на облеклата им, всичко това бе толкова характерно за град, като Дъблин. Даже чадърите на хората сякаш бяха по-големи от нормалното. Това определено е първото нещо, което те удря като гръм. Все си мисля, че ако се облечеш нестандартно, дори да тръгнеш по пижама, никой няма да те загледа с удивление. Не съм сигурен дали това е някаква форма на възпитание, на непукизъм или просто всички са толкова заети и ангажирани със себе си във всекидневието си, че в забързания делник рядко обръщат внимание на минаващите и случващото се около тях.
Скоро града остана зад гърба ни. По край магистралата се редяха селища, различни от големият град. Преминаваха малки селца и имения с едноетажните постройки с големи покриви, с типичната английска архитектура. Макар и еднообразни, те бяха просторни, с много въздух между тях, а дворове подредени с много цветя, дървета и зеленина. Сякаш бяха наредени под конец, заобиколени от добре поддържани зелени поля, оградени едно от друго с подстригани и добре оформени вечно зелени храсти. Потопен в тази селска идилия за момент се откъсваш от глупавите злободневни проблеми на живота ни в България, от еднообразния, лишен от въздух, простор и светлина ден в офиса или панелките. Неусетно в разговори и нови впечатления които запечатвахме на фото апаратите си и модерните телефони, двата и

= 5 =

кусур часа минаха неусетно. Навлязохме в град Белфаст – столицата на Северна Ирландия. Последен завой и се озовахме на автогарата.

БЕЛФАСТ !

…“Една от най-големите тайни на живота е умението да
лекуваш душата си с преживявания и да оставиш душата
ти да те лекува от преживяванията!“… Оскар Уайлд

Уморени, но щастливи най-после пристигнахме. Тук на куп ни чакаха нашите домакини. Със сърдечни ръкостискания, прегръдки и въпроси защо толкова закъсняхме, набързо ни разпределиха по предварително ангажираните таксита. Кварталът, в който сме настанени, се нарича „Селото“. Навремето се е намирал в покрайнините на града и по време на Първата световна война именно в тези жилища са били настанени американските войници. Това са двуетажни много добре поддържани сгради, неизмазани, но червеният тухлен цвят не се е променил през времето. Залепени една за друга в дълги редици, без дворове, с входове направо от улицата. Тук този работнически квартал е консервиран и непроменен от построяването си. Гледайки го, просто се връщаш назад във времето. Единствено новото е газифицирането му. Тук животът не винаги ти дава каквото искаш, но винаги ти дава, каквото е нужно.
Българите, пръснати по различни краища на света, както и тук в Белфаст, сами или със семействата си продължават своя живот. Но случайните срещи с познати хора след години /а на мен ми се случиха две такива на това пътуване/, независимо от настъпилите промени с тях – посивели или побелели коси, натрупани килограми, набръчкани лица, излъчващи тъга, умора и не толкова голяма сила както в тяхната младост. Това са същите хора, които ние помним и в момента малко трудно разпознаваме. Първата ми неочаквана среща след толкова години бе с Виолина – една великолепна снажна дама, с дяволити очи и очила. Когато ни посрещна на автогарата, не я отчетох. Но после в голямото такси /за шест човека/ мисълта не ми даваше мира. От къде са ми познати тези очи и вечно бъбрива и засмяната и физиономия. Оказа се, че това е девойката, която познавах като една от основателките на смесения камерен хор „Колегиум кантикум“ към Двореца на културата, както и една от основателките на ДВА „АГАПЕ“. Завършила инженерни науки, но не успяла да се реализира след промените през 1989 г. в България, решила да опита късмета си в Белфаст. И ето я сега – понаедряла, с поклащаща се походка от болежките в колената, но същата жизнена и весела жена.
Нямахме време за почивка, имаше време само за по един душ и да се преоблечем. По програма ни предстоеше първият концерт. Пред домовете вече ни чакаха колите които ще ни закарат до град Арма, намиращ се на 57 км. от Белфаст. Наред с такситата своята помощ с превоза ни оказаха Милен от Шумен и Станчо от Чирпан. Аз с още няколко певици попаднах в колата на Станчо. Той живее в Дъблин с жена си и четирите си деца. Беше дошъл по работа в Белфаст и като разбрал, че ще гостува български хор веднага се отзовал да помогне и се включил в извозването на

= 6 =

участниците в хора, пък и да ги гледа и послуша. Тръгнахме. Топлите лъчи на слънцето ни съпровождаха.

А Р М А!
…“Колко по-далеч стига човек, толкова повече осъзнава колко малко знае“…
Лао Дзъ

Пътувайки към Арма, по край нас отново виждахме малки и спретнати селища с добре поддържани и обработени поля. Стада от крави свободно пасяха и се разхождаха на воля в оградените пространства за паша. Навсякъде се носеше остра миризма на тор. Попитахме от какво е тази миризма, нашият шофьор обясни, че тук полята се наторяват с течна оборска тор.
Град Арма /на ирландски Ard Mhaдha/ е главен административен областен център на графство Арма с около 15 хил.жители, намиращ се в провинция Ълстър в южната част на Северна Ирландия. Това е един красив селски и исторически район наречен още „овощното графство“, заради отглеждането на много градини с ябълкови дървета. Това е град с добре развити транспортни връзки, както в града, така и до финансовите столици Белфаст и Дъблин. Арма е град с добре изградена туристическа мрежа, с многобройни кафенета, заведения и ресторанти. Наоколо има много защитени територии с изградени голф игрища, с много различни семейни атракциони. Тук се намира и първото българско неделно училище „Иван Вазов“, основано и открито през 2015 г. от българката Валентина Стефанова. В училището се обучават 60 деца на възраст от 4 до 13 години по програма на МОН за училищата в чужбина. Изучават се български език, литература, човек и общество, история и география. Запознават се с българския фолклор и традиции. В училището има изградена детска танцова формация „Весели крачета“.
Колите ни спряха пред „Армаш голф клуб“. Нашият съвместен концерт ще бъде в спортната зала на този клуб. Танцьорите от танцов клуб за български народни танци „Чемшир“ сърдечно ни посрещнаха и се ръкуваха, сякаш се познавахме отдавна. Упътиха ни как да стигнем до гримьорните и залата – а тя цялата бе украсена от книжни флагчета на българското знаме. На импровизираната сцена бяха разположени знамената на Северна Ирландия и България. Въпреки, че бе късен след обед /18.00 ч./ слънцето продължаваше да изпраща горещите си лъчи, сякаш искаше да стопли още повече сърцата на родолюбивите българи, намиращи се на хил.километри от родината си. Навсякъде около нас преобладаваше българска реч. Децата притичваха от ред на ред и с интерес очакваха концерта. Тук бяха и преподавателите от българското училище.
При откриването на концерта водещата в представянето на участниците в концерта сподели, че днес в България е Лазаровден и е ден на хоровото пеене. Този ден не е избран случайно от организаторите за гостуването им в Арма и в тази първа среща те с удоволствие ще слушат изпълненията на ангелогласните певици от ДВА „АГАПЕ“. Както лазарските групи пеейки и посещавайки домовете пожелават здраве, плодородие и благополучие на домакините, така те се надяват с песните си пернишките певици да ги върнат за момент в България, към българските традиции и

= 7 =

културни ценности. Концертът протече в две части, като след първата част участниците от местният клуб за български народни танци „Чемшир“ показаха своята програма, която са подготвили за участието им в третото издание на пътуващия фолклорен събор на малките български общности по света „На мегдана на Другата България“ в град Гандия - Испания.
А певиците се бяха подготвили подобаващо за своето четвърто международно изпитание в чужбина. Този път не беше фестивално участие, а концертни изяви. Но както винаги те бяха подготвили сериозна програма от характерни за православието църковно-славянски песнопения, творби от предкласиката и емблематични образци на обработки от най-характерните български фолклорни хорови песни. Всеотдайността на певиците и диригентката, професионализма им и дълбочината в интерпретацията на ортодоксалните песнопения, докоснаха сърцата на всеки слушател в притихналата зала. След всяко изпълнение залата се изпълваше с нестихващи и бурни аплодисменти. Даже присъстващите зад паравана ирландци на бара притихнаха и също аплодираха всяко изпълнение на певиците.
След концерта в непринуден разговор на чаша кафе с ръководителката на българският танцов клуб г-жа Пламена Чемширова /бивша танцьорка в Професионален ансамбъл „Загоре“ град Стара Загора/ изрази своето и на другите българи задоволство от чутото на концерта:…“Вие правите това което обичате. Правите това, което кара сърцето Ви да пее. И никога не го правете за пари или слава, а го правете за да разпръсквате радост на такива като нас, разпилени по света! Обичам Ви!“…Сподели още, че в Испания се надява да се представят добре и да покажат това което са съхранили. На събора в Испания се очакват да се представят тридесет танцови и фолклорни групи на български общности от десет държави в Европа. Че фолклорът е запазен и се възражда от българските общности говори факта, че по едно и също време в четири държави на два континента ще се проведат едновременно фолклорни фестивали: в Европа в Гандия - Испания и „Верея и приятели“ в Стара Загора-България; I фолклорен фестивал „От извора“ за танцови клубове за български народни танци в гр.Монреал- Канада и VII фолклорен фестивал „България и „Верея“ гр.Чикаго-САЩ.
По време на неформалният ни разговор темите често скачаха в различни посоки с привкус на носталгия по България и отминали времена. Колкото и да бяха приятни тези разговори, всичко си има край. На нас ни предстояха да изминем още шестдесет км. до Белфаст, последните за този ден, надявам се. Отново се качихме в колите и потеглихме. Умълчани и от време на време притваряхме очи, но преминаващите коли ни осветяваха и ние стоически се стремяхме да поддържаме някакъв разговор. Шофьор си караше нормално. Не бързаше. Ние с нетърпение искахме да се приберем, набързо да похапнем и да си легнем. Този ден се оказа много дълъг, натоварен с много емоции и преживявания.







= 8 =

ЦВЕТНИЦА, Е!
…“Унесени  във своя бяг, дърветата  край пътя бързат 
нещо в себе си да  отнесат  -  ПРОЛЕТТА  -  във лято  да,  превърнат…“
Светлозар  Жеков

Предполагам, че всички от хора са се чувствали като мен от престоя ни в Белфаст – уморени от преходите на дългото пътуване /самолет, автобус, коли/, емоциите от полета и преживяванията от срещата с българите по време на първия концерт. Но за учудване сутринта се събудих както обикновено по българско време – отпочинал и готов за нови преживявания. Нашата домакиня Илиянка също бе станала по-рано, за да приготви закуската и пакетирана храна/сандвичи/ за обяд. По програма това ще е най-натовареният ден. Ухаеше примамливо на кафе.
Днес е Цветница, значим празник на всички християни -православни, католици, протестанти. Тази година Великден ще се празнува по едно и също време от всички християни, а не с разлика от 14 дни. На ден като днешния трябва да се замислим за живота и приятелството което ни свърза, за истинските стойностни неща. Днес на нас какво ни трябва? Обичта на семейството, верността на приятелите и разбира се – любовта на любим и скъп човек. Затова на този ден е добре да помълчим и да си спомним за тези които ги няма около нас. Да мислим положително и за хубави неща, които искаме да ни се случат.
В този ред на мисли не усетих кога пристигнахме при катедралата “All Souls” /“Всички души“/, където имахме участие в тържествената неделна меса. За наша изненада след нея ще се извърши и кръщаване. Когато разбрало, че ще гостува български хор за ортодоксална музика, младото ирландско семейство избрало именно този ден за кръщаване на своя син.
Винаги съм си задавал въпроса защо в днешно време ортодоксалната песен и музика все по-малко намират поле за изява в православните ни храмове и на концертния подиум в България. Пернишкият хор „АГАПЕ“ е един от малкото вокални хорове /единствен в Пернишка област/, който се осмелява да представя и музицира църковно-славянско песнопение. Признавам, това не е моята музика, но когато ги слушам ме побиват тръпки, забравям за всичко и се отнасям някъде там…Това е магическо усещане. Възвисяващо. Отключва закодираната в гените ми неподозирана емоционална сила, а божественият звук ме пленява и ме отпраща в космоса…
А днес, тук в катедралата, ми бе възложено да заснема изпълненията на певиците. Снимайки през обектива съзрях сълзите на няколко жени в залата. Притихнали и вглъбени, те с голям интерес слушаха, унесени в тази полифония на мелодия и текст. Пеенето на певиците бе истински триумф на емоция, душевност, съпреживяване със случващото се в момента. Гласовете се носеха и удряха като гръм в стените на огромната катедрала и отново се връщаха при нас, даряващи ни една благост и удовлетворение. Това бе един духовен мост между минало и настояще, една среща между православието и католическата вяра. За нас, присъстващите на тази тържествена меса бе най-невероятното и красиво нещо което можеш да чуеш и видиш на днешния голям празник „Цветница“. Да, явно православното ортодоксално пеене докосна сърцата на протестантска и католическа Ирландия,

= 9 =

въпреки опасенията на диригентката как ще ги приемат. Всяко изпълнение бе бурно аплодирано – нетипично за неделните църковни церемонии в ирландските катедрали. Още повече бяхме горди от проповедта на свещеника, който говори за любовта между хората провокиран от името на хора „АГАПЕ“ – в превод от гръцки „Божествена любов“-…“ да има християнско общение, да достига до всеки наш ближен, съсед, до брата, до целия свят“…
Проповедта бе изслушана от всички с внимание, гарнирана с изпълнения на певиците. Започна и кръщенето. С интерес наблюдавахме този християнски акт, не по различен от нашия православния. Домакините ни поканиха на импровизирана почерпка с много и различни домашно приготвени сладки, пайове, кексове и всевъзможни ирландски вкусотии. В непринудените разговори на чаша вино или кафе, гостите се интересуваха от България, повода на нашето пребиване, от нашите концерти и т.н. Но ние трябва да продължим по нашата програма. Предстоеше ни посещение на кралският университет, Ботаническата градина и Ълстър музей.
Тръгнахме пеша. Университетското градче бе наблизо. Предвидените три обекта на нашето посещение ще можем да ги разгледаме в рамките на два часа.
Кралският университет „Куинс“/„Queen’s University”/ или Университета на кралицата, както го наричат тук местните, изграден в стила на Тюдорите, е основан от кралица Виктория и открит през 1845 година. Много добре запазена и поддържана величествена сграда, а зад нея новопостроените сгради и изградените паркови пространства между тях, макар и в по-модерен стил, оформяха един огромен университетски комплекс. В университетският град се намираше и прочутата Ботаническа градина, построена през далечната 1830 год., с невероятни и красиви цветни и дървесни екземпляри, както и изградена Зимна градина във викториански стил. Тук се провеждат различни концерти на открито.
Групата се разпокъса. Едни седнаха да починат и да се подкрепят със приготвените сандвичи, другите продължихме към музея.
Ълстър музей. За учудване нямаше входна такса, но пък за това на входа бе поставена огромна стъклена урна в която всеки посетител може да пусне колкото пожелае. Това е национален музей с колекции от американско, европейско и британско изкуство. Макар, че бе неделен ден, навсякъде вървяха групи ученици,цели семейства с деца, които разглеждаха с интерес изложените експонати.
Впечатлени от видяното, един по един се събрахме в уречения час. Седнахме на приземния етаж да изпием по чаша ирландско кафе. За деня ни предстоеше още един концерт, в руската църква “St.John of Shanghal”.
В черквата още почистваха от цветята и върбовите клонки след днешния празник Цветница. Нашият последен концерт щеше да бъде в зала пригодена за сбирки и концерти на руската общност, отделна от църквата. Започнаха да пристигат българи и руснаци, носещи различни сладкиши и лакомства. Попитахме ги какво ще има след концерта, те ни отговориха, че е традиция да се черпят и да разговарят на чаша вино и да коментират преживяното. Както казваше нашата домакиня Виолина:“Какво се случва с тази великолепна ортодоксална песен и музика, когато отново я чуеш в храма – извън концертната зала? Да, тук тя си е на мястото си и звучи различно.“… Макар и не в църквата, а в тази зала, последното концертно изпълнение на певиците от „АГАПЕ“ бе достоен завършек на концертните им изяви в Белфаст. Това бе едно

= 10 =

пътуване на песента от България до Белфаст, една хармония от музициране, текст и звук, оставащо ни без дъх…
Този така дълъг ден все не свършваше. Предстоеше ни последната част от наситената програма за вечерта – посещение на ирландски бар „Пъб“ и дегустация на прословутата тъмна бира „Гинес“/”Guinness”/. Както обичаше да се шегува един мой приятел бохем и любител на бирата: “Най-добре е да тръгнеш на път с чаша бира в едната ръка и вкусен сандвич в другата. Тогава това пътуване ще е едно прекрасно пътешествие и наистина си е струвало да го изживееш“…Днес в Ирландия две неща не се променят – купестата облачност и ирландското уиски „Bushmiles“. Нашата домакиня Илиана ни заведе в един от известните в града пъбове с типичната ирландска музика. Тук бирата и уискито се наливат на око, без да се използват традиционните кръчмарски мерки. Ирландците пият своята тъмна бира по всяко време, независимо дали е топло или студено. Да пиеш бира и да я подбираш според случая, мястото, настроението, желанието, партньора /мъж/жена/ си е направо предизвикателство. Те пият бирата на бара или по масите, с екстаз и по няколко до забрава в дълги разговори за ежедневието, семействата си, жените. Тук бирата, таза сакрална напитка, подобрява настроението, увеличава силата и егото им. Стават по-безстрашни, неустоими, достигащи в моменти на опиянение от безумното и безпаметно напиване. Всичко това бе пред очите ни тази вечер. Ние също се оставихме да ни водят емоциите и танците, подкрепени от прекрасната ирландска музика и тази наистина вълшебна тъмна бира, нямаща нищо общо с нашата.


БЕЛФАСТ-Перлата на Изумрудения остров!

По програма днес бе ден за разглеждане на града. Ден за екскурзии, разходки и покупки. Бе свободен ден, без ангажименти от концертни изяви.
А Белфаст има своя разказ!
Белфаст/Belfast/, столицата на Северна Ирландия. Това го прави най- голям град в провинция Ълстър и на целия остров Ирландия /наречен още Изумрудения остров – заради невероятната красива природа, която е в резултат на географското разположение на острова/. В буквален превод името „Beal Feirste означава „устието на вретеното“ т.е. устието на виещата се река Фарсет, край чиито брод е основан градът. Тя е приток на река Ланг, която днес е скрита в тръба под централната улица „Бридж стрейт“. Смело може да се каже че Белфаст неизменно носи отпечатъка на бурните политически, религиозни и социални конфликти и събития от този и миналия век между католици, наричани още „националисти“, живеещи в Република Ирландия и протестанти„юнисти“, живеещи в Северна Ирландия.
Бях се влюбил, но не в личност, а в този град. Това бе един град различен от всички които съм виждал и съм бил в многобройните ми пътувания по света.. Това е град където хората са добре устроени, с безплатно ползване на водата и цялостно газифициране, на неповторими старинни и запазени сгради с техният уникален

= 11 =

викториански и стил Edwardian/едуарски/ и архитектура. Град, в който хората спазват законите и реда. Даже зеленият цвят по тревните площи и полята са с по различен нюанс на зеления цвят. Никъде не видях контейнери за боклук, нямаше безразборно изхвърлени найлонови торбички и всякакви хартиени опаковки, дори и фасове от цигари. Навсякъде бе чисто. Впечатляваха оригиналните конструкциите със саксиените цветя, и нестандартните геометрични оформления на цветните лехи, градини и паркове. Пушенето навсякъде е забранено. Няма безразборно паркирани коли на тротоарите и пешеходните пътеки. Затова си пожелах всяка година от живота ми на тази земя да посещавам различни места на този великолепен остров и други непознати от мен места по света.
Желанието да пътешестваш, да пътуваш е копнеж да научиш, да видиш, да пробваш нови кулинарни вкусотии и напитки. Днес тези нови изживявания ни предстоят. Те ни правят по-завършени и по интересни хора. Някои казват –пътувайки, всеки трупа ценни спомени, които са вечни и остават докато си жив. Те са богатството което никой, никога не може да ти отнеме. Все по-често се замисляме – кои са истинските и важни неща в живота и моментите, които ни правят щастливи? А и колкото и пълен да изглежда животът ни, винаги ще се намери място за срещи и разговори на по няколко питиета с приятели. Всяка една разходка има свой собствен дух, неповторим с друга. А най-добрите неща които могат да се случат, това са новите
емоции и преживявания. А да се случат трябва да ги накараме да се случат. Как? Като пътуваме и се срещаме с различни хора, местности, туристически и културни забележителности.
Точно в 10.00 часа всички се събрахме на уговореното място на една от автобусните спирки в центъра на града. Нашите гидове за деня Илияна и Виолина разговаряха със хората, които се занимават с туристическите обиколки в града. Предадохме им събраните паунди /по 3.50 на човек/ за една многочасова обиколка с атрактивните открити двуетажни автобуси, които местните наричат на жаргон „БОС“.
Панорамната туристическа обиколка и леко подухващият вятър ми подействаха освежаващо. Динамиката на човешкия и автомобилен поток, магазините и техните витрини, старинните сгради и въобще атмосферата като цяло, много ме зареди.
Първата едночасова спирка бе при музея „Титаник“/Titanik Belfast/. Инженерният шедьовър е символ на новия облик на града. Сградата е изградена на мястото, където е била разположена корабостроителницата на „Харланд и Волф“, открит на 31 март 2012 г. по повод 100-годишнината от потъването на кораба. Дизайнът на сградата е замислен със цел да се символизира историята на корабостроенето в Белфаст. Линиите на фасадата следват сложна геометрия, която се базира на съвременен компютърен софтуер. Цялата форма на музея цели да се наподоби носа на прочутия кораб. Пред сградата ни посреща статуята „Титаник“, която е направена по дизайн на Роун Гилепси и наподобява гмуркащо се момиче. Интериорът на музея включва емблематични части и помещения от вътрешността на „Титаник“. В девет галерии се проследява целия цикъл от раждането на кораба до неговия трагичен край. На последният етаж се намира най-голямата конферентна и банкетна зала в Белфаст с капацитет за 750 души. Специална музика и светлинни ефекти подсилват въздействието от експонатите в галерията. Изградена е стена с

= 12 =


изписани имената на всички жертви на трагичният инцидент. Сред имената фигурират и 32-та българи, които са били на борда.
Нашата обиколка продължи. Отново навлязохме в града преминавайки през едни от най-оживените улици. Най-старата част на града и тази на катедралата Света Ана. Строежът и е започнал през Викторианската епоха и завършва неотдавна. Отново напускаме града и се отправяме към така нареченото „Селище на богатите“. Тук се намират къщите /които струват от 200 хил. до 500 хил. паунда/ на заможните зъболекари, лекари, банкери, юристи и т.н. Отправяме се към „Замъка на котките“. Тук ще ни бъде втората едночасова почивка с разглеждане на замъка, на „Котешката градина“ и всичко останало, което се предлага на туристи като нас. Разбира се, че ние не можем да си позволим финансово да обядваме в ресторантите на замъка. Но пък чаша кафе – може.
Дойде време да пристигне и третия поред автобус „БОС“, който ще ни отведе до улица „Фолс Роуд“/“Falls Rood“/, която минава в западната част на Белфаст и е една от най-известните в града защото е била арена на сблъсъците между католици и протестанти, продължили три десетилетия между 1968 г. до 1998 г. Издигната е стена, която разделя двете общности. Има изграден мемориал на загиналите католици и протестанти. Отново навлизаме в града – минаваме по край операта и часовниковата кула на принц Алберт. Крайна спирка площад “Донегал“.
Дойде и времето за покупките и подаръците за нашите близки и познати. Тук се използват най-разнообразните пари от цял свят. Обаче, всяка отделна банка в Северна Ирландия има собствени банкноти, като всички са с различен цвят и дизайн. Английските банкноти тук важат, но северноирландските не могат да се използват в Англия. Разделяме се за два часа на групи и започва едно лудо препускане по магазините.
В 17.00 часа имахме уговорена среща с г-н Деян Станчев, председател на Асоциацията на българите в Северна Ирландия. Благодарихме за оказаното гостоприемство и от името на ръководството на НЧ „Миньор-2005 г.“ град Перник и на всички участници от ДВА „АГАПЕ“ му подарихме икона на „Св.Иван Рилски“ покровител на миньорите и на град Перник в знак на уважение и признателност.
Отрупани с пакети подаръци и сувенири част от певиците се отправиха по домовете. А ние с нашата домакиня Илияна отидохме на прощална вечеря в ирландски ресторант, предлагащ характерни традиционни ястия. Още не свършила вечерята, получих обаждане по телефона от перничанката Магдалена и съпруга й Савко, която живееше отдавна в Белфаст, че пристига да ме вземе да и гостувам вкъщи. В началото споменах, че на това пътуване ми се случиха две невероятни срещи с хора, които не бях виждал от десетилетия. Първата бе с Виолина и сега втората с Магдалена и семейството й. Бях много развълнуван от срещата ни след толкова години на летището и след това от обаждането и предложението да гостувам в дома й. Двете сестрички Магдалена и Мария ги зная от малки. Те често идваха в офиса на гости при леля си, моята колежка Василка Дергачова-етномузиколог. Но после пораснаха и им загубих дирята. Вечерта се оказа по-специална, защото бе посветена на рождения ден на малкият Андрей - синът на Мария. Прекрасно е да те поканят и да гостуваш на българи, успели в чужбина.
= 13 =


С български ястия, но с ирландско уиски, в разговори за изборната система в България и чужбина, изпълнена с малка доза носталгия по спомени от преживени случки и познати хора, не усетих кога минаха часове. Но всяко нещо има и своя край. Благодарих на любезните домакини. Пожелахме си тези срещи да продължат и в България.
НА ПЪТ ЗА Б Ъ Л Г А Р И Я!
Багажа ми бе готов от преди няколко часа. Тази нощ не спахме, защото трябва да бъдем в един часа на автогарата в Белфаст. Билетите, които закупихме за отиване и връщане, можем да ползваме само от фирмата, от която сме ги закупили. А сутринта тя имаше само два курса/в един и шест часа/, като втория не ни устройваше. Поръчахме си такси. Шофьорът бе точен Натоварихме багажа си, сбогувахме се с нашите любезни домакини. Пожелахме си тази среща да не е последна и ще очакваме да получим покана за ново гостуване. Това беше. Тръгнахме.
На автогарата бе шумно. Вратите бяха затворени. Наредихме се на опашката и зачакахме. Освен ние тук имаше още една мъжка шумна група, както и други индивидуални пътници. Точно в един часа служителите отвориха вратата и всички се насочихме към паркираните автобуси. За нашия имаше най-много пътници. Когато ни дойде реда и показахме билетите си шофьорът и дежурният администратор започнаха да сравняват билетите ни със списъка на предварително направена заявка. Започнаха да разговарят оживено и по погледите им разбрахме, че нещо не е наред. Оказа се, че е трябвало предварително да потвърдим разервацията за деня и часа на нашето връщане. Накараха ни да се отдръпнем в страни и да пропуснем младежката група и всички останали, които имаха предварителна резервация. Имахме късмет, че автобусите в Северна Ирландия са големи и след като всички се качиха ни обърнаха внимание.
Тръгнахме. Шумните младежи се умълчаха и задрямаха. Ние също се унесохме в сън. Днес ни предстоеше доста чакане и пътуване. Пристигнахме на летището в Дъблин. Тук отново ни предстоеше чакане над два часа докато отворят гишетата и започнат да оформят документите. Скупчихме се на едно място и насядахме на свободните пейки и зачакахме. Едни се пръснаха да се разхождат и да си похарчат последните монети по летищните магазинчета, а други насядахме да пием кафе. Независимо от ранния час, фоайето на летището се изпълваше с хора – пристигащи и заминаващи.
В 4.30 часа се отправихме към гишетата за проверка и оформяне на документите и багажа. Отново трябва да преминем през цялото летище на подвижната пътека-ескалатор. Навсякъде гъмжеше от пътници. Осведомихме се къде трябва да се наредим и зачакахме. Мислехме, че ще ни пропуснат без много формалности, но не. След проверката на личните документи се отправихме за митническа проверка. Отново трябваше да преживеем щателната проверка на връхни дрехи, багажа и т.н. Ирландците се оказаха, по-строги и по взискателни, но с нас нямаха проблеми. До качването ни в самолета имахме час свободно време. Пръснахме на групи по многобройните и добре заредени магазини, за да убием времето. Наближаваше времето за качване в самолета, но обслужващите нашия полет не предприемаха нищо. Предварително се бяхме осведомили,че полетите на връщане не са точни и винаги закъсняват. Затова се въоръжихме с търпение и търпеливо си чакахме реда. Най-после започнаха да чекират билетите и проверяват личния багаж. Пропуснаха първо пътниците с малките деца.
Преминахме бързо и се отправихме към автобуса, който ни откара до самолета. Тъй като местата ни бяха на различно място, едни се отправиха на първия вход, други отидохме на втория. Настанихме се по местата. Отново ми се падна място до прозореца. В самолета бе
= 14 =


шумно и задушно. Малките деца плачеха, бяха неспокойни. Седяхме и чакахме в неведение – защо не излитаме. Излетяхме с един час закъснение.
Този път времето бе по-благосклонно отколкото на идване – беше слънчево и с по-малко облаци. Морето под нас ми приличаше на небето, с тази разлика, че на повърхността на морето, вятърът образуваше т.н. “зайчета“. Трудно се описва гледката от високо. Дорде ти стигне погледа, умът ти немее от цялата морска шир и тези „белите зайчета“, забързани за незнайно къде. Чудя се дали става въпрос за същата тази земя, на която живея? Това е невероятно приключение, да летиш над света – без граници, проверки. Тук е свобода. Не осъзнавам колко ценни са моментите, докато не се превърнат в спомени…
И както казват: “Помни, че сегашната ситуация не е крайната ти дестинация. Най-доброто тепърва предстои!“… Вече летяхме над Европа. Нямаше го снега. Невероятните кафяви фигури на планинските масиви и обработените поля, бяха като една огромна древна мозайка. Ето я и невероятната гледка на величествената река Дунав, извиваща се като огромен питон. Започнахме да се снижаваме. Приближавахме София. Оживени, започнахме да се приготвяме за приземяването. Отново ръкопляскания за пилотите и стюардесите за добре свършената работа, макар и със закъснение от графика на полета.
Всичко остана зад гърба ми! Не е важно къде свършва едно пътуване, а какво се е случило на него. Ще запомня осъществената си мечта. А чрез спомените на отминалите преживявания и приключения ще се връщам в истинското днес!...
И накрая в тази истинска история си тръгвам със сърце, изпълнено с безброй хубави емоции, куп нови приятели и най-вече удовлетворение от добре свършената работа – хвърленият мост на изкуството, приятелството и новите контакти, които ни предстоят да осъществим. А дали това ще се случи, бъдещето ще покаже…

Милчо Георгиев – етнохоролог


Перник – Белфаст 2017 година

Няма коментари:

Публикуване на коментар